Print this page   PDF

Незабравими години

 

Него не можеш да го сбъркаш – разпознаваше се по изправената стойка,без каквото и да е напрежение,по оная завидна лекота,с която летеше по пистата,еднакво сигурен и на правите,и в завоите,по умението му да избягва критичните ситуации и острите сблъсъци.Това е ОРЛИН ЯНАКИЕВ.Не беше силов „ездач” и затова не се изморяваше,можеше да издържи две състезания едно след друго.А за да се стигне до всичко това,трябваше да изминат години на изнурителни тренировки,на постоянство в преследването на голямата цел.И всичко това бе свързано с немалко лишения.Беше прям и честен в отношенията си с другите и затова всички го уважаваха.Много млади момичета въздишаха по този истински Аполон,идваха само заради него на състезанията,крещяха от удоволствие,когато финишираше пръв…„От детството си съм запомнил,че обичах да играя футбол.Бях висок,дългокрак и това беше голямото ми предимство,когато гонехме топката с децата по поляните в родния ми град Г.Оряховица.Имаше обаче още нещо,което ме привличаше и раздвояваше.Баща ми държеше работилница за поправка на мотоциклети,навъртах се около него и още шестгодишен вече карах симсонче.Когато станах на 12 години,отидох при мотокросистите,но все още нямах възраст за свидетелство за управление на мотоциклет,та доста време карах нелегално.Първото ми официално състезание беше през 1965 година в Елена,където спечелих първото място в клас 125 куб.см.Горд,занесох на баща си спечелените награди,но той видя и скъсания ми панталон/тогава нямахме екипи и всеки караше с каквото има/.Винаги ще бъда благодарен на Георги Серафимов,който често ме насърчаваше.Дойде казармата и за две години забравих мотоциклетите и състезанията.А после се намеси Недялко Недялков,който се опитваше да състави пистов отбор във Велико Търново.И така през 1973 година в Ловеч за първи път тренирах с новите мотоциклети на пистата.На следващата година се случи нещо което няма да забравя:треньора Георги Янакиев изглежда ме беше забелязал на някакво състезание и ме включи в разширения състав на националния отбор!А по това време първите ни сили бяха Петър Петков,Петър Илиев,Недялко Недялков,Христо Симеонов,Александър Костов.Включваха ме в подготвителни школи,с Ангел Евтимов излизахме дори в чужбина като резерви.През 1977 година национален треньор на пистовия отбор стана Георги Пеев и оттогава започна „зрелият” период в състезателната ми дейност.Спазвах строг режим – редовен сън,никакъв алкохол и цигари,не клинчех от тренировки,грижех се за машината като за собствена вещ.Само така можех да издържа напрежението.А това бяха стотици състезания,несвършващи пътувания.Три пъти бях републикански шампион,спечелих големите награди на в.”Народна младеж” и на „Авто-мото-свят”,стигнах до полуфинал на европейското първенство.Дъщеря ми израсна без мен.Спомням си,че за един новогодишен празник между подаръците получих от жена си календарче за изтеклата година.На него бе отбелязала дните,когато съм отсъствал от дома.Преброих кръгчетата – общо шест месеца не съм бил при семейството си…През 1988 година малко изненадващо се отказаха от мен като състезател – „пенсионираха” ме.А бях само на 39 години,чувствах,че имам още сили да се боря.Та И.Магер стана световен шампион,когато бе на 42 години!Слязох от сцената съвсем безшумно,дълго време боледувах… Не мога да се оплача от начина,по който се устрои живота ми.Щастлив човек съм.Двадесет години бях в мотоциклетният спорт и за този период винаги ще си спомням с вълнение.Не съм богаташ,но печеля достатъчно за да нямам проблеми в всекидневието.Имам прекрасно семейство – грижовна съпруга,крехка и нежна,която просто невероятно издържа толкова тежести в съвместният ни живот,имам две чудесни деца –дъщеря и син,а малкият Петър/кръстихме го на името на баща ми и дядо ми/ едва проходил започна да се навърта около моторите.Построих си хубава къща в Г.Оряховица,купих си луксозна кола.Никога не съм чакал някой да ми даде нещо наготово.Някой ще каже – живот си живее Орлин!А моят работен ден започва в 8,30ч. и приключва в 3 часа след полунощ,храня се когато намеря пролука,доволен съм,ако успея да си почина малко след обед…Не мога да се примиря,че така безславно загина мотоциклетният пистов спорт,че пустеят,буренясват и се рушат стадионите.Знам,че имаме момчета на които мотоциклетният спорт е в кръвта им.Нека всички заедно да помогнем,та отново да се чуе пукотът на моторите.”